The Age of the Essay
Автор: Paul Graham; Септември 2004; http://paulgraham.com/essay.html
Превод: Георги Смилянов; Ноември 2005; http://smilyanov.net/index.php?p=essayage
Помниш ли есетата, които трябваше да пишеш в гимназията? Тема, увод, изложение, заключение. В заключението пишехме, че Ахаб от Моби Дик е като образа на Христос.
Оу. Така, че ще се опитам да дам другата страна на историята: какво е наистина есето и как да пишеш такова. Или, най-малкото — как аз го пиша.
Вариации
Най-забележимата разлика между истинските есета и нещата, които човек трябва да пише в училище е, че истинските есета не са изключително относно литература. Наистина, училищата трябва да учат учениците как да пишат. Но, заради поредица от исторически събития, изучаването на писане се е смесило с изучаването на литература. И така, в цялата страна учениците пишат не относно как бейзболен отбор с малък бюджет може да се състезава с Янките, или ролята на цвета в модата, или какво представлява добрият десерт, а относно символизма в Дикенс.
Резултатът е, че писането изглежда отегчително и безсмислено. Кой се интересува от символизма в Дикенс? Самият Дикенс би бил по-заинтригуван от есе относно цвят или бейзбол.
Как нещата са взели този обрат? За да отговорим на това, трябва да се върнем почти хиляда години назад. Около 1100, Европа най-накрая започва да си поема дъх след векове на хаос и веднъж имайки лукса да любопитстват, хората преоткриват това, което наричаме “класици”. Ефектът е, като че ли сме посетени от същества от друга слънчева система. Тези по-ранни цивилизации са били толкова много по-вещи, че основната работа на европейските учени през следващите няколко века, в почти всяка област, била да усвоят техните знания.
През този период изучаването на древни произведения придобило голям престиж. Изглеждало, че това е основното, което учените правили. Европейската ерудиция набира скорост и това става все по-малко и по-малко важно; до 1350 някой, който искал да учи физика можел да намери по-добри учители от Аристотел в своята собствена ера. Но училищата се променяли по-бавно от знанията. През 19-ти век изучаването на древни произведения все още било гръбнака на учебната програма.
Тогава назряло времето за въпроса: ако изучаването на древни текстове е солидно поле за знания, защо тогава съвременните текстове не са? Отговорът, разбира се, е че истинската причина за класическата ерудиция е била вида интелектуална археология, която не е нужно да се върши в случая с модерните автори. Но, по очевидни причини, никой не искал да даде този отговор. Археологическата работа е била в по-голямата си част вече извършена, което предполагало, че тези, които продължавали да учат класиците, ако не да си губят времето, то поне работели над маловажни проблеми.
И така започнало изучаването на модерна литература. В началото е имало доста съпротивление. Първите курсове по Английска литература изглежда са били предложени от по-новите колежи, особено американските. Дартмут, Университета на Върмонт, Амхърст и Юнивърсити Колидж, Лондон преподавали Английска литература още през 1820. Но Харвард не е имал професор по Английска литература до 1876, а Оксфорд до 1885. (Оксфорд е имал катедра по китайски преди да има по английски.)
Това, което наклонило везните, поне в Съединените Щати, изглежда е било идеята, че професорите трябва да правят изследвания заедно с преподаването. Тази идея (заедно с докторската степен, факултета, и всъщност цялата концепция за модерния университет) е била внесена от Германия през късния 19 век. Като започва от Джон Хопкинс през 1876, новият модел се разпространил бързо.
Писането било едно от нещата. Колежите отдавна преподавали английски творби. Но как да правиш изследвания над такива? Професорите, които преподавали математика можели да бъдат задължени да преподават истинска математика, професорите, които преподавали история можели да бъдат задължени да пишат научни статии, но какво остава за професорите, които преподавали реторика или литературни произведения? Над какво те трябвало да правят изследвания? Най-близкото нещо изглеждало, че е английската литература.
И така, през късния 19 век, преподаването на писане е било унаследено от професорите по английски. Това имало два недостатъка: (а) експерт по литература трябвало да бъде сам по себe си точно толкова добър писател, колкото експерт по история на изкуствата трябвало да бъде добър художник и (б) обекта на писане сега била литература, тъй като професорът се интересувал от това.
Гимназиите подражават на университетите. Семената на нашите злочести гимназиални преживявания са били посети през 1892, когато Националната Образователна Асоциация “формално препоръчва, че литература и писане трябва да бъдат обединени в гимназиалния курс”. Компонентът писане, след това бил оформен като английски език със страното последствие, че гимназистите сега трябвало да пишат относно английска литература — да пишат, без изобщо да я разбират, имитации на това, което професорите по английски са публикували в списанията си няколко десетилетия преди това.
Не е учудващо, че това изглежда безсмислено упражнение за учениците, защото сега сме отдалечени на три стъпки от истинска работа: учениците имитират професори по английски, които имитират учените работили върху класиците, които пък са просто наследници на традиция произлязла от това, което преди 700 години е било очарователна и неотложна работа.
Без защита
Другата голяма разлика между истинско есе и нещата, които те карат да пишеш в училище е, че истинското есе не взема страна и не я защитава. Това правило, като онова, че трябва да пишем относно литература, се превръща в друга интелектуална останка от отдавна забравени корени.
Често е грешно приемано, че средновековните университети са били предимно духовни семинарии. Всъщност, те са били повече юридически училища. И поне в нашето съзнание, юристите са защитници, обучени да заемат която и да е страна в спор и да доказват правотата си колкото могат по-добре. Дали причина или ефект, този дух проникнал в ранните университети. Реториката, изкуството на убедителното спорене, била една трета от програмата на студентите. И след лекцията, най-разпространената форма на дискусия била дебата. Това е поне отчасти запазено в защитата на тезата в наши дни: повечето хора се отнасят към думите “теза” и “трактат” като към взаимнозаменяеми, но първоначално, тезата е била позицията, която човек заемал, а трактатът е бил аргумента, с който той я е защитавал.
Защитаването на позиция може да е необходимо зло в юридически диспут, но не е най-добрия начин да стигнеш до истината, и си мисля, че адвокатите първи ще го признаят. По този начин не само пропускаш детайлите. Истинския проблем, е че не можеш да промениш въпроса.
И досега този принцип е залегнал в основата на нещата, което те учат да пишеш в училище. Темата е тезата ти, избрана предварително, поддържащите параграфи са аргументите ти, които изстрелваш в спора и заключението — ъх, какво е заключението? Никога не бях сигурен за това в гимназията. Изглеждаше, като че ли се предполага, че просто трябва да препотвърдим каквото сме казали в първия параграф, но с достатъчно различни думи. Но сега, когато разбрахме произхода на този вид “есе”, може да разберем откъде идва заключението. То е заключителните бележки на съда.
Доброто писане трябва да е убедително, наистина, но трябва да е убедително, защото си стигнал до правилните отговори, не защото спориш добре. Когато давам чернова на мое есе на приятели, има две основни неща, които искам да знам: кои части ги отегчават и кои изглеждат неубедителни. Отегчителните части обикновено се оправят с изрязване. Но не се опитвам да оправям неубедителните части с повече спорене. Трябва да разисквам въпроса.
Най-малкото, трябва да съм обяснил нещо лошо. В такъв случай, в процеса на разговора, ще бъда принуден да изляза с по-ясно обяснение, което просто мога да вградя в есето. Но целта не е никога да си убедителен сам по себе си. Докато читателят става по-умен, убеждаването и истината стават еднакви, така че, ако мога да убедя умните читатели, трябва да съм близо до истината.
Писмена работа, която се опитва да те убеди в нещо, може да е добре обоснована (или поне неизбежна) форма, но е исторически неточно да се казва есе. Есе е нещо друго.
Опитване
За да разберем какво е истинско есе, трябва да се гмурнем отново назад в историята, но сега не толкова далече. До Мишел дьо Монтен, който през 1580 публикувал книга с неща, които нарекъл “есета”. Той правил нещо доста различно от това, което правили адвокатите, и разликата се разбира от името. “Essayer” е френския глагол за “да опиташ”, а “essai” е опит. Есето е нещо, което пишеш, за да се опиташ да разбереш нещо.
Разбереш какво? Не знаеш. Затова не можеш да започнеш с теза, защото още нямаш такава и може никога да нямаш. Есето не започва с твърдение, а с въпрос. В истинско есе не заемаш позиция и не я защитаваш. Забелязваш врата, която е открехната, отваряш я и влизаш, за да видиш какво има вътре.
Ако всичко, което искаш, е да разбереш нещo — защо трябва да пишеш каквото и да било? Защо просто да не седнеш и не помислиш? Добре, точно тук е голямото откритие на Монтен. Изразяването на идеи помага да ги оформиш. Всъщност “помага” е доста слаба дума. Замислял съм се за повечето от нещата, с които завършват моите есета, чак когато съм седнал да ги напиша. Затова ги пиша.
В нещата, които пишеш в гимназията, ти на теория, просто обясняваш каквото искаш да кажеш на читателя. В истинско есе пишеш за себе си. Мислиш на глас.
Но не напълно. Точно, както каненето на гости те кара да си чистиш апартамента, така и писането на нещо, което други хора ще прочетат те кара да мислиш добре. Затова има значение да имаш публика. Нещата, които съм написал само за себе си, не са добри. Има тенденция те постепенно да изчезват. Когато се натъкна на трудности, завършвам с няколко смътни въпроса и отивам да си взема чаша чай.
Много публикувани есета изчезват по същия начин. Особено написаните от персонала в новинарските списания. Външните писатели доставяли на редакцията статии, които защитавали дадено нещо, отправяйки се по най-прекия път към въодушевено (и предопределено) заключение. Но авторите от постоянния персонал се чувстват задължени да напишат нещо “балансирано”. Аборт, за или против? Тази група казва едно. Онази друго. Едно е сигурно: въпросът е сложен. (Но не си го изкарвайте на нас. Ние не правим никакви заключения.)
Реката
Въпросите не са достатъчни. Есето трябва да дава отговори. Не винаги го прави, разбира се. Понякога започваш с обещаващ въпрос и стигаш до никъде. Но тези не ги публикуваш. Тези са като експерименти, които завършват с неубедителни резултати. Есе, което публикуваш, трябва да казва на читателите нещо, което те още не знаят.
Но какво им казваш, е без значение — стига да е интересно. Понякога съм обвиняван в криволичене. В писане за защитаване на позицията, това би било недостатък. Там не си ангажиран с истината. Вече знаеш къде отиваш и искаш да отидеш направо там, преминавайки през препятствия и проправяйки си път през мочурливата земя. Но това не е каквото се опитваш да направиш в есе. Есето се предполага, че търси истината. Би било подозрително, ако не криволичи.
Меандър е река в Турция. Както може да очакваш, тя лъкатуши през цялото време. Но не го прави от лекомислие. Пътя, който е открила, е най-пестеливия маршрут до морето.
Алгоритъмът на реката е прост. Спускай се надолу при всяка стъпка. За есеиста това се превежда като: спускай се интересно. Измежду всички следващи места, към който може да тръгнеш — избери най-интересното. Човек не може да има чак толкова малко придвидливост, колкото реката. Аз винаги знам основно за какво искам да пиша. Но не точните изводи, до които искам да достигна; от параграф на параграф, аз давам на идеите да следват курса си.
Това не винаги работи. Понякога, като реката, човек се натъква на стена. Тогава правя, каквото прави реката: връщам се назад. На едно място в това есе разбрах, че след следване на определена нишка съм се изчерпал откъм идеи. Трябваше да се върна няколко параграфа и да започна отново в друга посока.
В основата си, есето е упражнение на мисълта — но изчистено упражнение на мисълта, както диалогът е изчистен разговор. Истинската мисъл, както истинския разговор, е пълна с несполучливи опити. Би било изтощително да се чете. Трябва да махаш и допълваш, за да подчертаеш централната нишка, като художник, запълващ с мастило рисуваното с молив. Но не променяй толкова много, че да загубиш спонтанността на оригинала.
Греши. Есето не е справочник. Не е нещо, което четеш, търсейки определен отговор и се чувстваш измамен, ако не го откриеш. Аз много повече бих прочел есе, което отива в неочаквана, но интересна посока, отколкото такова, което се мъкне тежко по задължение, по предварително начертан курс.
Изненада
И така, кое е интересно? За мен, интересно означава изненадващо. Интерфейсите, както Джофри Джеймс е казал, трябва да следват принципа на най-малкото чудене. Бутон, който изглежда, че ще спре машината, би трябвало да я спре, не ускори. Есетата трябва да правят обратното. Есетата трябва да целят максимална изненада.
Страхувах се от летене дълго време и можех да пътувам само косвено чрез чуждия опит. Когато приятели се връщаха от далечни места, не ги питах само от учтивост какво са видели. Наистина исках да знам. И открих, че най-добрия начин да получа информацията от тях е като ги попитам, какво ги е изненадало. С какво мястото се е различавало от това, което са очаквали? Това е изключително полезен въпрос. Може да го зададеш на най-ненаблюдателните хора и той ще ти даде информация, която те дори не са предполагали, че са запомнили.
Изненадите са неща, които не само не знаеш, но също и опровергават неща, които си мислел, че знаеш. И затова те са най-ценния вид факти, които може да намериш. Те са като храна, която не е просто здравословна, но и противодейства срещу нездравословните ефекти от храните, които вече си изял.
Как да намираш изненади? В това се състои половината от есето. (Другата половина е да може да се изразяваш добре.) Номера е да използваш себе си за заместник на читателя. Трябва да пишеш само относно неща, по които си мислил много. И всичко, на което попаднеш и което изненадва теб, ти който си мислил много по темата, вероятно ще изненада и читателите.
Например, в скорошно есе посочих, че понеже може да прецениш компютърните програмисти само като работиш с тях, то никой не знае кои са най-добрите програмисти от всички. Не бях осъзнал това когато започнах да пиша есето и дори сега го смятам за странно. Това е, което търсиш.
И така, ако искаш да пишеш есета, се нуждаеш от две съставки: няколко теми, по които си размишлявал много и способност да измъкнеш неочакваното.
Върху какво да мислиш? Моето предположение е, че това е без значение — всичко може да е интересно, ако го засегнеш достатъчно надълбоко. Едно възможно изключение са нещата, от които вече всичко е изтискано, като работенето в заведение за бързо хранене. Като погледнем назад, има ли нещо интересно в работата в Баскин-Робинс? Беше интересно колко важен е бил цвета за клиентите. Деца на дадена възраст показваха, че искат жълт. Дали искаха Френска Ванилия или Лимон? Просто гледаха безизразно. Искаха жълт. И после загадката, защо целогодишния фаворит беше толкова желан (сега смятам, че е заради солта). И разликата в начините, по които майките и бащите купуваха сладолед за децата си: бащите, като щедри крале предлагаха на децата си най-големите сладоледи, а забързаните майки, купуваха под натиск. Значи да, изглежда има някакъв материал дори и в бързото хранене.
Все пак, аз не забелязах тези неща навремето. На 16 бях наблюдателен колкото буца камък. Сега мога да разбера повече от фрагментите памет, които съм запазил от онази възраст, отколкото съм можел да разбера тогава от това, което се случваше на живо, точно пред мен.
Наблюдение
Способността да откриваш неочакваното не трябва просто да е вродена. Трябва да е нещо, което може да научиш. Как го учиш?
До някаква степен е като да учиш история. Първият път, когато я четеш, е само хаос от имена и дати. Нищо не съвпада. Но колкото повече научаваш, толкова повече места имаш, където да пъхнеш новите факти. Веднъж като запомниш, че норманите са завладели Англия през 1066, ще превлече вниманието ти това, че други нормани са завладели южна Италия приблизително по същото време. Което ще те накара да се зачудиш за Нормандия и да си вземеш бележка, когато трета книга споменава, че норманите не са племена, които се появили след като Римската Империя рухнала, ами Викинги (нормани = северни хора), които пристигнали четири века по-късно през 911. Което прави по-лесно да запомниш, че Дъблин е бил също основан от Викингите през 840. И така нататък, и така нататък.
Събирането на изненади е подобен процес. Колкото повече аномалии си видял, толкова по-лесно ще забележиш нови. Което означава, странно, че ставайки по-възрастен и по-възрастен, животът трябва да става все по и по-изненадващ. Когато бях дете мислех, че на възрастните всичко им е ясно. Връщам си думите. Децата са тези, на които всичко им е ясно. Те просто грешат.
Щом се отнася до изненади, богатият става по-богат. Но (точно както с парите) може да има навици, които да ускорят нещатата. Добре е да имаш навик да задаваш въпроси, особено въпроси, започващи със “Защо”. Но не по объркания начин, по който питат тригодишните. Има неизчерпаем брой въпроси. Как да откриеш плодотворните?
Аз намирам за особено полезно да питам за неща, които изглеждат грешни. Примерно, защо трябва да има връзка между хумора и лошия късмет? Защо намираме смешно когато някой, дори някой, който харесваме, се подхлъзне на обелка от банан? Сигурно е, че от това може да излезе хубаво есе, пълно е изненади.
Ако искаш да зебележиш неща, които изглеждат погрешни, ще откриш, че малко скептицизъм е полезен. Аз приемам за аксиома, че постигаме 1% от нещата, които можем. Това противодейства на правилото, което ни е набито в главите като деца: че нещата са такива, каквито са, защото такива трябва да бъдат. Примерно, всеки, с който съм говорил докато писах това есе, мислеше същото за часовете по английски — че всичко е било безсмислено. Но навремето никой от нас не изказа предположението, че всъщност всичко е било грешно. Просто мислехме, че ние нещо не разбираме.
Имам предчувствие, че искаш да обръщаш внимание не само на неща, които са погрешно, но на неща, които изглеждат погрешно по комичен начин. Аз винаги се радвам, когато видя някой да се смее когато чете чернова на мое есе. Защо съм така? Аз се целя в добрите идеи. Защо добрите идеи да бъдат смешни? Връзката може да е изненадваща. Изненадите ни карат да се смеем, а пък те са това, което човек иска да си достави.
Аз пиша неща, които ме изненадват в тетрадки. Всъщност никога не ги чета и не използвам каквото съм написал, но имам склонност да възпроизвеждам същите мисли по-късно. Значи, основната стойност на тетрадките може да е, че каквото пишеш вътре — остава в главата ти.
Хора, които се опитват да бъдат спокойни, ще открият, че са в неизгодно положение, когато са изненадани. За да бъдеш изненадан, трябва да си сгрешил. А пък същността на невъзмутимостта, както всеки четиринадесетгодишен може да ти каже, е да не се учудваш от нищо. Когато сгрешиш, не се задълбавай; просто продължаваш, като че ли нищо не е объркано и може никой да не забележи.
Един от ключовете на хладнокръвието е да избягваш ситуации, където неопитността може да те направи да изглеждаш като глупак. Ако искаш да откриваш изненади, прави обратното. Учи много различни неща, защото някои от най-интересните изненади са наочаквани връзки между различни сфери. Например сладко, бекон, туршия и сирене, които са между най-вкусните от храните, били първоначално замислени като начини за съхраняване. Такива са били и книгите и рисунките.
Каквото и да учиш, включи история — но социална и икономическа история, не политическа. Историята е толкова полезна, че е погрешно да се отнасяме към нея като към просто предмет за изучаване. Друг начин, по който да я опишем е всичките данни, които имаме досега.
Измежду другите неща, изучаването на история дава на човек сигурността, че има добри идеи точно пред нас, които чакат да бъдат открити. Мечовете се развили през Бронзовата Епоха от ножове, които (както предшествениците си от кремък), имали дръжка отделена от острието. Понеже мечовете са по-дълги, дръжките продължили да се чупят. Но отнело 500 години преди някой да си помисли за съединяване на дръжката и острието като едно.
Непокорство
Над всичко, създай си навик за обръщане на внимание на неща, на които не се предполага, че трябва да обръщаш внимание или защото те са “неподходящи”, или не важни, или защото не трябва да работиш над тях. Ако си любопитен относно нещо, довери се на инстинките си. Последвай нишките, които привличат вниманието ти. Ако има нещо, от което наистина се интересуваш, ще откриеш, че има свръхестествен път, който води към него отново, точно както разговорът между хора, които са особено горди с нещо, винаги има тенденция да се връща към това.
Например, аз винаги съм бил увлечен от гребени, особено интересния вид, който прави човек да изглежда, като че ли носи таке от собствената си коса. Разбира се, това е твърде скромно нещо, от което да се интересуваш — повърхностните неща по-добре да ги оставим на тийнеиджърките. И все пак има нещо отдолу. Ключовия въпрос, който осъзнах, е как този, който използва гребена не осъзнава колко странно изглежда? И отговорът е, че той е започнал да изглежда по този начин постепенно. Което е започнало като по-внимателно сресване преди 20 години, сега се е превърнало в чудовищно. Постепенността е много силна. И тази постепенност може да се използва също и за конструктивни цели. Всъщност така се създава повечето добър софтуер. Започваш с писането на голо ядро (колко е трудно?) и постепенно то прераства в завършена операционна система. Оттук и следващия скок: можеш ли да направиш същото нещо в рисуването или в литературата?
Виж какво може да измъкнеш от незначителен въпрос? Ако има един съвет, който мога да ти дам за писането на есета — той е: не прави каквото ти е казано. Не вярвай в каквото се предполага, че трябва да вярваш. Не пиши есе, което читателите очакват; човек не научава нищо от това, което очаква. И не пиши по начина, който са те учили в училище.
Най-важният вид непокорство е да пишеш есета като цяло. За щастие този вид непокорство започва да бъде широко разпространен. Някога само на малък брой от официално одобрени писатели е било разрешено да пишат есета. Списанията публикували някои от тях и ги оценявали по-малко по това, какво казвали, отколкото по това, кой ги е написал; списание е можело да публикува история от неизвестен автор, ако е достатъчно добра, но ако публикували есе на х, той трябвало да бъде някой поне на 40 и да има работа, в името на която да се съдържа х. Което е проблем, защото има много неща, които вътрешните хора не могат да кажат точно, защото са вътрешни хора.
Интернет променя това. Всеки може да публикува есе в Мрежата и то се оценява, както всяко творение трябва — по това, какво казва, а не кой го е написал. Кой си, че да пишеш за x? Ти си това, което си написал.
Масовите списания направиха времето между разпространението на грамотността и пристигането на телевизията златния век на кратката история. Мрежата сега би могла да направи днешния ден златния век на есето. И това е нещо, което със сигурност не бях осъзнал, когато започнах да пиша това.
